Той вървеше в град без име. Град пълен с безименни хора. Искаше да бяга бързо по улиците му, а пълзеше едва. Влезе в задънена улица. Подпря слабото си тяло на стара тухлена стена и спря да вярва в съдбата. Пъхна ръка в джоба си търсейки запалка, а с другата пипнешком извади цигара.

Дойде му до гуша от всичко. Не, не като онова модно бързане към края. Не и като още по-рекламираната по-лява простотия. Просто му дотегна от ненормалния свят и се спря.

Най-после реши, че няма смисъл да се оглежда в другите. Осъзна, че няма начин да види побелелите си коси по един усетен поглед на улицата. Най-накрая той спря да я търси.

Толкова време му трябваше за да разбере, че всъщност не той е търсещият и че не него търсят. Болеше го заради всеки загубен в припознатия идеал миг. Всеки сътворен и споделен момент с ефемерно откритата усмивка беше приел формата на пропилян и изсъхнал бял спомен.

Запали цигарата и си обеща, че ще направи нещо за себе си. Крайно време беше да спре да раздава и да започне да краде от живота си. Знаеше вече как точно изглежда любовта и не искаше да усеща отново приятния устрем към нейния илюзорен свят.  Всеки път след това, нещо в него умираше.

Сега просто беше уморен. Всичко, което изпълваше жилите му, беше мъртво. Всички усмивки бяха меркантилно-куртоазни, клиширано-лъжливи, духовно бедни или привидно изстрадали. А всички се бяха родили истински.

Немият град показа изцапания си, кален среден пръст на вярата му.

Искаше да върже на възел утрешния ден и да го сложи до запалката редом. Издиша дима, стисна зъби и хвърли фаса надалеч ...